Емилиян Станев

Крадецът на праскови

Беше мургав и колкото да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът бе направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник. От своя страна, той гледаше Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести погледа си от нея.
Все още изплашена, тя каза строго:
– Как посмяхте да влезете тук? Знаете ли чие е това лозе?
– Ради бога, госпожо... гладен бях.
Гласът му беше спокоен, вежлив и малко насмешлив. Очевидно нямаше представа на каква опасност беше се изложил. Той дори се усмихна, макар и виновно. Тънките му устни откриха два реда зъби, чиято белота лъсна и придаде на откритото му лице юношески безгрижен израз..

Из „Крадецът на праскови”

Ах, да можеше човек да остави зад себе си, както пеперудата оставя пашкула, всичко, що е натрупал през скверния си живот – честолюбие, самоизмами, лъжи за величие, – да се роди отново, както се ражда денят!
Ако има Бог, той сигурно ще притежава мисъл, сила и обич.

Емилиян Станев

В неговата работа имаше сладострастие. Той пируваше, наслаждаваше се от написаното. Но имаше и периоди, пълни с униние. Сякаш слана бе паднала и бе попарила всичко. Седеше мрачен и неразговорлив, сякаш всичките му гемии бяха потънали... Жилав човек беше, но и лесно нараним!

Йордан Радичков