Джером К. Джером

Другите и моя милост

-Познавам един човек. Не крия, че той ме ядосва. Твърди, че винаги трябва да ставаш гладен от масата. Както веднъж му обясних, не можеш да станеш от масата, чувствайки се гладен, ако не седнеш на масата гладен; което, разбира се, означава, че си винаги гладен. Той се съгласи с мен. Каза, че такава била идеята ­ винаги да ти се яде.
- Повечето хора ­ обясни ­ стават от масата напълно сити. Това е психическа нагласа, вредна за храносмилането. Да мислиш непрекъснато за ядене ­ ето правилния начин да се гледа на това.
- Какво разбираш под "това"? ­ попитах аз.
- Ами това, което казвам ­ поясни той. ­ Сега аз самият ставам от закуската с голям апетит за обяда. Ставам от обяда, очаквайки с нетърпение вечерята. Лягам си готов за закуската. Бодрото очакване е чудесен помощник на храносмилането. Наричам себе си бодър лакомник.
- Такъв изглеждаш ­ рекох аз. ­ Говориш за себе си като за попова лъжичка. Имаш ли по-широки интереси в живота? Какво ще кажеш за семейството, патриотизма, Шекспир - и други неща от този род? Защо не си позволиш да се наядеш до насита и да накараш глада да се укроти за един-два часа; дай си свобода, за да помислиш за нещо друго.
- Как можеш да мислиш за нещо ­ възрази той, ­ когато стомахът ти не е наред?
- Как можеш да мислиш за нещо ­ възразих аз, ­ когато цялото ти време отива в това да го поддържаш в ред? Ти не си човек; ти си дойка на собствения си стомах. ­ И двамата все повече се ядосвахме, забравяйки за присъщата си изисканост. ­ Нямаш нито един спокоен следобед през седмицата. Доста здрав си, съгласен съм. Но такива са и каторжниците в Портланд. Те никога не страдат от стомашни разстройства.

Из "Другите и моя милост"

Иля Илф; Евгений Петров

Дванайсетте стола

На смъртното си легло мадам Петухова разкрива на зетя си Иполит Матвеевич Воробянинов, бивш предводител на дворянството в Старгород и настоящ деловодител в съветско учреждение, че преди години, за да опази своите брилянти от болшевиките, ги е скрила в тапицерията на един от дванайсетте стола в гостната на някогашната им къща. И Воробянинов тръгва по дирите на столовете.
Скоро в начинанието се включва Остап Бендер ­ чаровник и авантюрист, надарен с таланта да се възползва от човешките пороци. Великият комбинатор е лишен от скрупули, но пък притежава остроумие и хаплив език, а изобретателността му да се добере до столовете и да набавя средства за делото е безгранична ­ от основаване на тайно политическо общество до организиране на междупланетен турнир по шахмат...

В единайсет и половина, от северозапад, откъм село Чмаровка, в Старгород влезе към двайсет и осем годишен млад мъж. След него тичаше безпризорен.
- Чичко ­ викаше той бодро, ­ дай десет копейки!
Младият мъж извади от джоба си румена ябълка и я даде на безпризорния, но оня не мирясваше. Тогава той спря, изгледа иронично момчето и възкликна:
- Да не искаш да ти дам и ключа от квартирата, дето са ми парите?
Забравилият се безпризорен проумя колко безпочвени са претенциите му и веднага се отказа.
Младият мъж лъжеше: той нямаше нито пари, нито квартира, където те можеха да са, нито ключ, с който да отвори. Той и палто нямаше. В града влезе облечен в зелен, възтесен, втален костюм. Могъщият му врат беше увит няколко пъти с вехт вълнен шал, носеше на босо лачени обуща с велурени, портокалови на цвят носове. В едната си ръка държеше астролаб.
- О, баядерка, ти-ри-рим, ти-ри-ра ­ запя той, запътвайки се към пазара.

Ги Дьо Мопасан

Непознатата

Мопасановите разкази за свръхестественото са не толкова преминаване от другата страна на огледалото, колкото истории за страховит, бавен и неизбежен разпад. Фантастичното у Мопасан е вътрешно явление - няма чудовища, дракони, призраци, духове. Фантастичното се ражда и задвижва от реалното; реалността се рони и разпада на хиляди късчета...

Из "Речник на френскоезичните литератури"

"Върнех ли се вкъщи, непременно трябваше да я видя, да я докосна. Завъртах трепетно ключа на шкафа, сякаш отключвах вратата на любимата си, защото ръцете и сърцето ми чувстваха смътна нужда да потопя пръсти в чаровния поток на мъртвите коси.
А престанех ли да я галя, затворех ли шкафа, пак усещах присъствието й, като че беше живо същество, скрито, затворено. Усещах присъствието й и пак жадувах за нея. Пак изпитвах властна потребност да взема косата, да я докосвам, да се възбуждам до изнемога от студения хлъзгав допир, сладостен, вълнуващ, влудяващ.
Аз я обичах! Да, обичах я. Не можех вече без нея, не можех да прекарам и един час, без да я видя. И чаках... чаках... какво? Не знаех. Очаквах Нея. Една нощ се събудих внезапно с чувството, че не съм сам в стаята..."

Из разказа "Косата"

Алберто Моравия

Воайорът

Животът на трийсет и пет годишния Едоардо, някогашен бунтар, а сега университетски преподавател, външно е равен и спокоен, а ежедневието следва непоклатим ред, дори и в секса със съпругата му Силвия. "Ти го правиш най-вече с очите" ­ са нейните думи. Защото Едоардо е воайор - тръпка той получава чрез погледа, чрез него изживява и еротичното, и своите страхове и натрапливости. Но той гледа, без понякога да вижда, и му убягва онова, което се случва съвсем близо до него. Защо го напуска Силвия? И какво се крие зад необяснимия ексхибиционизъм на баща му, с когото го свързва странно и многозначно съперничество?

Никой по-добре от Алберто Моравия не е изобразил верижността на плътското ­ неистово и същевременно хладно в своя автоматизъм. Стихийността и скверността, желанието и неговото утоляване са описани с болезнена умозрителност и неумолима достоверност.

Никола Киаромонте

Алберто Моравия винаги успява да достигне до глъбините на хаоса у човека.

Антъни Бърджес

Воайорът иска нещо повече от това да види ­ той иска да проникне в тайната на живота в движение. Ловецът също е воайор: той гледа животното, преди да го убие. В сексуалния воайоризъм е налице представата за отнемане на живот. На някои езици "малка смърт" е друг израз за оргазъм.

Алберто Моравия

Греъм Грийн

Силата и славата

Мексико, трийсетте години на XX век. В южната част на страната властта е завзета от червеноризците, които са обявили Църквата за гнездо на покварата и развратителка на народа. В името на този народ Бог е поставен извън закона, религиозните обреди са забранени, свещениците са преследвани, принуждавани да захвърлят расото, а при отказ ­ екзекутирани. Последният оцелял божи служител е алкохолизиран, грешен в земните си дела, премного човек, за да стане герой, премного смирен, за да стане мъченик... Но в своя бяг от гонителите, в трагичния си преход през разкъсваната от насилие и корупция страна, той става свят в скверността и извървява една от многото голготи на векa.

Тази книга ми донесе повече удовлетворение отколкото всяка друга, която съм написал.

Греъм Грийн

Греъм Грийн сам по себе си представлява цяла категория... Той ще бъде четен и препрочитан като последния хроникьор на съвестта и страховете у човека на ХХ век.

Уилям Голдинг

Словото на Греъм Грийн е почти пророческо и заедно с това проникнато от изненадващо смирение.

Алек Гинес

Греъм Грийн беше нашият най-велик жив романист.

Из надгробната реч на Кингсли Еймис

"Силата и славата" е шедьовърът на Греъм Грийн.

Джон Ъпдайк

Михаил Булгаков

Театрален роман

Предупреждавам читателя, че нямам нищо общо със съчиняването на тези записки и че се сдобих с тях при твърде странни и печални обстоятелства.
Точно в деня на самоубийството на Сергей Леонтиевич Максудов, станало в Киев през пролетта на миналата година, получих изпратена своевременно от самоубиеца внушителна бандеролна пратка и писмо.
В пратката се оказаха тези записки, а съдържанието на писмото беше чудато.
Сергей Леонтиевич заявяваше, че напускайки живота, подарява записките си на мен, неговия единствен приятел, за да ги редактирам, да сложа под тях своето име и да ги издам.
Странно, но предсмъртно желание!
В продължение на година търсих да открия роднини или близки на Сергей Леонтиевич. Напразно! Той не бе излъгал в предсмъртното си писмо: не му беше останал никой на този свят.
И аз приемам подаръка.

Булгаков обожаваше театъра и в същото време го ненавиждаше. Така човек се отнася към любима жена, която го е напуснала.

Елена Сергеевна Булгакова

В “Театрален роман” Булгаков обединява автобиография, сатира, история на театъра, документи, делнични случки ­ живата памет на кулисите.

Всеволод Сахаров

Джером К. Джером

Как да бъдем щастливи с малко

"Ние англосаксонците сме склонни да се гордеем със своята сдържаност. Макс Аделър описва случка с едно момче, изпратено от баща си да донесе дърва. Малчуганът се възползвал от сгодата да изчезне и не се вяснал под бащиния покрив цели двайсет години. А после, една вечер, усмихнат и добре облечен непознат влязъл в дома на двамата старци и се представил като отдавна изгубения им син, който най-накрая се прибрал у дома.
- Е, май не си бързал много - промърморил баща му, - и да му мислиш, ако си забравил да донесеш дървата.
Веднъж обядвах с познат англичанин в лондонски ресторант. По едно време влезе някакъв човек и седна на близка маса. Сетне обходи помещението с поглед, срещна очите на приятеля ми, усмихна му се и кимна.
- Извини ме - рече моят приятел, - трябва да разменя две думи с брат ми. Не съм го виждал от пет години.
Той приключи със супата и спокойно избърса мустаците си, преди да стане да се ръкува с брат си. Двамата си поговориха малко. След това приятелят ми се върна при мен.
- Никога не съм допускал, че ще го видя отново - отбеляза той. - Беше разпределен в онзи гарнизон в Африка... как му беше името? Дето го нападна Махди. Само трима се отървали живи. Джим винаги е бил късметлия.
Спомних си този случай, докато вечерях с мои приятели руснаци в хотел в Санкт Петербург. Един от компанията не бе виждал втория си братовчед, минен инженер, близо година и половина. Те седяха срещуположно и поне дузина пъти по време на вечерята единият от тях скачаше от стола си и се втурваше да прегърне другия. Двамата се притискаха силно, целуваха се по двете бузи и сетне отново сядаха с навлажнени очи. Сред сънародниците им тяхното поведение не будеше никаква почуда."

Из разказа "Създанията, които един ден ще бъдат хора"

Уилям Съмърсет Моъм

Острието на бръснача

Лари Даръл е сгоден за хубавата и заможна Изабел и бъдещето на младата двойка наглед е предначертано ­ охолен и приятен живот във висшето общество. Но Лари се стреми към нещо друго, по-същностно ­ да открие себе си. Годежът е разтрогнат, Изабел се омъжва за друг, а Лари поема по своя път в търсене на истината, просветлението и смисъла на живота. Неговата духовна одисея минава от богатските имения в Чикаго през парижките светски салони, пристанищни вертепи, християнски манастири и будистки ашрами и среща читателя с множество пъстри характери, които се борят със съдбите си в преследване на щастието.

Моъм е велик майстор... той е гений.

Теодор Драйзер

Немислимо е за писател от моето поколение, ако е искрен, да пренебрегва произведенията на Съмърсет Моъм... Той е всеобхватен.

Гор Видал

Съмърсет Моъм е ненадминат майстор... Повествованието му е така стегнато, пестеливо, обосновано и умело, че приковава вниманието от първата страница до последната.

Сатърди Ривю

Изключително рядката разказваческа дарба на Моъм слива въображение и действителност по един наистина неповторим начин.

Сънди Таймс

Хенри Милър

Спокойни дни в Клиши

Париж, 30-те години на ХХ век ­ животът е лек, бохемски, безгрижен, волността в изкуството и нравите набира скорост. Жените са много и все достъпни, всяко бистро предлага приключения. Безпаричието не води до затормозеност, а е тласък към изобретателност, повод за разнообразие и весели случки. А безделието е за твореца способ да събира жизнен опит чрез случайни срещи и връзки ­ забавни, трогателни, любопитни, остро еротични. "Спокойни дни в Клиши" по неповторим начин изразява и осмисля богатството на живота и неговите чувствени удоволствия.
Хенри Милър (1891- 1980) е всепризнат като един от американските писатели с най-мощно влияние. От 1930 до 1940 живее в Париж, където създава творби, спечелили му световна слава. Заради дързостта си някои от тях до 60-те години са забранени в САЩ и Англия.
"Спокойни дни в Клиши" се издава за първи път у нас.

Хенри Милър няма равен, когато се впуска да разказва. Човек трябва да се върне назад към Марлоу и Шекспир, за да се докосне до сходно богатство и наситеност в образността. Преди него никой не е писал така, може би и занапред никой ще успее да го постигне. Прозата му е е водовъртеж, водопад, вулкан, земетресение... Хенри Милър е олицетворение на литературната енергия.

Норман Мейлър

Хенри Милър е единственият писател с въображение и стойност, който се е появил сред англоезичните автори от последните години.

Джордж Оруел

Днешната американска литература започва и свършва със сътвореното от Хенри Милър.

Лорънс Дърел

Франсис Скот Фицджералд

Великият Гетсби

Джей Гетсби олицетворява американската мечта ­ със собствени сили се е издигнал и е спечелил милиони, а приемите в огромното му имение са най-пищните и посещавани в Лонг Айланд. Не се знае доколко са чисти парите и миналото му ­ със сигурност обаче са чисти и дълбоки чувствата му към Дейзи, неговата младежка любов, произхождаща от висшите кръгове на обществото. Именно заради нея той е купил разкошното имение ­ то е в близост до дома, обитаван от Дейзи и съпруга й Том Бюканан, който далеч не е пример за брачна вярност. Любовните триъгълници се пресичат и трагедията не закъснява.
Но "Великият Гетсби" е много повече от историята на една любов, разпаднала се, преди да се осъществи. Това е роман за дръзкия възход и шеметното сгромолясване, за крехката сила на парите, за амбицията, успеха и надеждата чрез тях да се спечели щастието и да се постави ново начало; а също и пленителна картина на двайсетте години от ХХ век, годините на джаза и "изгубеното поколение".
Според всички класации на читатели, критици и издатели "Великият Гетсби" е в десятката на най-добрите англоезични романи.

Решил съм да напиша нещо различно ­ нещо необикновено, красиво, простичко и същевременно заплетено...

Скот Фицджералд, 1922 г. , за замисъла на "Великият Гетсби"

Скот обрисува едно поколение, изстрадало бомбите, без да е воювало. Той беше сред най-добрите историци на това "ничие време" между двете войни.

Бъд Шълбърг

В голямата си част творчеството на Скот Фицджералд е непрестанно връщане по следите на изгубеното време и постоянен стремеж да се възобнови сладостта на миналите дни.

Андре Льо Во